Исках първоначално да озаглавя разказа си "Моя живот в Христа", но не би било вярно, защото реалността е повече "ходене по мъките" в търсене на Бога и истината. Това е така, защото  съм “човек двоедушен и във всичките си пътища съм неуреден”, от което ни предпазва св. апостол Яков.

Ако трябва да почна от самото начало си спомням, че когато бях 4-5 годишен майка ми за първи път ми спомена за Бога. Представи ми го като страшен и милостив. Аз приех тези думи в сърцето си, но някаква определена вяра не се възроди. Първата ми среща с Христа беше чрез мой колега във военното училище, който беше протестант. Не му беше трудно да ме убеди в истинността на благовестието си - защото съм доверчив човек - и го последвах на проповедите и богослуженията в петдесятната църква (тогава бяха доста по-умерени от сега). Всичко беше нещо ново и много интересно за мен, но с течение на времето започнах да чувствам като скучно и сковано тяхното изповядване на вярата. На приливи и отливи посещавах, честно казано, сбирките и проповедите. Не че сега съм много постоянен православен.

Трябва да отбележа, че усвоих най-характерната черта на западното християнство, а това е гордостта. За това помогна и моята комплексираност и неувереност в себе си, които са пречка в разбирането и постоянната борба  за православното смирение. На 27.07.1996 година обаче, по Божи промисъл, с един друг колега тичахме "съвсем случайно" до манастира "Свето Преображение", който се намира наблизо до града и  училището. Там игуменът отец Георги отговори задоволително на въпросите ми като отхвърли съмненията ми и ми даде да прочета "Щит на вярата" от Михаил Калнев. Следващата книга беше "Вяра, Надежда и Любов" на архимандрит Серафим. И след няколко беседи  над мен беше извършено свето Кръщение на 12.01.1997г. в църквата на манастира.

За първите си стъпки като православен християнин мога да кажа, че бяха доста вьлнуващи. Правилно или не, но при първите ми причастявания с Христа изповедникът ми благослови след това да се изповядвам и пое греховното ми бреме върху себе си. Животът ми особено не се промени, защото ми липсваше воля и вяра. Въпреки, че Бог ми намери прекрасни приятели, студенти и богослови, с които посещавахме храма "Свети Никола" в Търново.

         Започнахме да спорим в свободното си време с колегата, който ми благовести и остана верен на протестантството. Споровете ставаха пред колегите в междучасията и те се включваха понякога в тях. Преди това всички бяха против нашите становища като цяло, но постепенно взводът ни се раздели на две, колкото за “сеира”, не че промениха начина си на живот и мислене. И на протестантите, и на по-изразено вярващите православни курсанти се гледаше с особен поглед. Възприемаха се и все още се възприемат за странни и ограничени хора.

Не живеех (и все още не живея) достоен християнски живот, но много духовни книги четях. Носех ги със себе си и в къщи, а това създаваше пререкания с родителите ми, които са потомци на ислямизирани българи. Не са много вярващи, но виждаха в промяната на изповеданието ми предателство и скъсване с родовите корени без да знаят, че прадедите им преди около 3-4 века също са били православни християни. Успях - Слава Богу! - да възприема в Църквата по - малката си сестра, която сама прояви интерес и желание да се кръсти.

След завършването на училището ме разпределиха в граничния гарнизон Ивайловград. В началото на този труден период от живота ми живях далеч от храма и енорията, докато не отидох на вечерня. Свещеник Здравослав ме стресна отначало с добросамарянските си убеждения, които вече не изповядва. Привлече ме за помощник, защото богомолците бяхме малко, а мъжете и младите хора още повече липсваха. С много последствия беше общуването ми с единствения клирик и помощник на отчето. Беше завършил семинарията и пребивавал за няколко месеца на Атон, където не бяха успели да го излекуват от прелестта му. Тази духовна прелест се предаде и на мен. Нямах представа какво става, но гордостта ме съсипа. Бях благочестив, но само на пръв поглед, защото тщеславието изяждаше всичко и не ми позволяваше да съзнавам и изповядвам добросъвестно и чистосърдечно прегрешенията си! А паденията ставаха по-големи и по-големи! Имаше голяма злоба в сърцето ми и осъждах параноично, бих казал, ближните си. Няколко пъти изпадах в депресия и отчаяние през тези три години. Роптаех срещу Бога дори, а не виждах и не осъзнавах, че смирението и покаянието са верният път към Бога! Мисля, че огромното страдание и униженията ме отрезвиха и приятелството с едно младо благочестиво семейство “старостилци” ме измъкнаха от блатото на заблудата. Започнах да съвместявам духовния си живот с другите елементи от живота си.

Вече съм на друго място и в друга среда. С повече деятелност - физическа и умствена, се чувствам по-нормален човек. Осъзнавам по нов начин законите на духовния живот с вяра, надежда  и любов. Надявам се скоро да започна да живея пълноценен християнски живот. Каквато и да е Божията воля за мен, ако реша твърдо да я следвам, залогът за спасението на душата ми и готовността й за Рая е един - честото причастяване със Тялото и Кръвта Христови!  

П.П.“Стремежът да бъдеш нравствен е истински само тогава, когато не е подкрепен от облаги и не се опира на обяснения и обещания. Именно това и отрича врагът: способността на хората да следват доброто безкористно, водени единствено от любовта” – Евгений Новицки.

05.12.2007 г.