Архим. Василий Гондикакис е гръцки богослов, роден през 1936 г., бивш игумен на светогорските манастири Ставроникита (от 1968 до 1990 г.) и Ивер (от 1990 до 2005 г.). Понастоящем се подвизава в скита към Иверския манастир на Атон.

Объркването е всеобщо. Всичко е поставено под заплаха. Много неща се сриват и погиват.  Докато виждаш едни да бягат, за да спасят, други идват, за да плячкосват. Народът более и страда, но не се разочарова. Той се радва и весели дълбоко в себе си, защото съществува решение. Може да се намери начин и място за покой за подложения на изпитания народ.

Той живее и се радва заедно „с всички светии”, укрепяван от литургичния живот и благодат, която се принася на верния народ.

Защото съществува такава тревога да се намери решение, в същия момент, в който съществува ясно решение. То е до нас и го живеем.

Тръгваме да решаваме решени проблеми. Ние се оказахме неуки и неподготвени в нашата страна и урок. Търсим помощ там, където сме длъжни да я предложим.

Тръгваме да изберем немощната логика и схоластика на Запада, докато вечно живото и умонепостижимото се е въплътило в нашия живот. То ни се принася като благословение и чрез него се спасяваме, бидейки освободени.

Нашият народ чувства, че сред бурята на заплахите и сред потока на предлаганите решения съществува нещо безмълвно и неподвижно. То управлява всичко, с увереността, която ти дава покой.

Сред вавилонския плен на смущението и грохота на светския шум „тайната на беззаконието вече действа” и очевидно властва по впечатлителен начин. В същото време безшумно и тайно се свещенодейства тайната на спасението.

Докато всички кипи и кипи сред развоя на процесите, заплахите и объркванията, в същото време всичко е спокойно, с решени проблеми.

Едновременно с това чувстваш, че във всичко съществува нещо свещено и пресвято – неопровержимото превъзходство на Божията сила, която още днес дава сигурност на верните за вечността. И чрез тях на целия свят.

Тази сила остава извън всяка паника, не се намира в границите на действителността, нито в периферията на някакви индивидуални схаващия, а в сърцето на събитията, в сърцето на верния народ. Тя държи невидимо юздите и направлява всичко, докато мнозина известни и официални хора са объркани и търчат напред-назад.

Съществува едно свещено ”богатство”, нерушимо и нетленено, което не е „от този свят”, което  спасява хората на Изток и на Запад. Една сила, която „в немощ се проявява”. Тя, бидейки въплътена любов, е преобразила живота и  разхубавило литургично смъртта, защото я е отменила.

Ние не сме изоставени и незащитени, длъжни да импровизираме, падайки жертви на капризните движения на паниката.

Нещо е предшествало и се е въплътило като благословено присъствие, което подкрепя подложения на изпитания човек без да му отнема свободата и да го лишава от възможността да участва в болката и трагедията на историята. Нещо истинно, чиято автентичност се явява сега, когато всичко е поставено под заплаха.

Когато тези, които търсят да намерят решения на целия проблем с ума си, са загубени и замаяни,  „уповаващите се на Господа” живеят мира на Истината.

Когато след страданията на Господ всички- книжници и фарисеи - били сигурни, че въпросът „с Онзи Изманик” е приключил - Той бил осъден, разпнат и погребан – тогава Възкръсналият Господ се явява при затворени врати и дава мир на ужасените ученици. И сега, сред този хаос и разпад, верният народ чрез Църквата по тайнствен начин приема мира на божествено просветление, което утвърждава сърцата на уповаващите се на Господа.

Тези, които се представят за силни и спасители, дълбоко в себе си са окаяни и имат нужда от спасение. И други, които се представят (и го чувстваме) за врагове, които ни заплашват и искат да ни унищожат, ни правят добро. И те самите имат нужда от благословението и любовта на Богочовека.

Въпросът е да живееш в благодатта на Православната Църква, за  да се радваш на живота и смъртта...

Сега е различно. Нашата многонационална държaва крие в сърцето си божествено богатство, Православната Църква, която сред огъня на окончателното изпитание гори и като тамян предава благоуханието на облекчението и на духовната свобода, която спасява човека, дарявайки му нови възможности, които го отвеждат на друго равнище. Те разхубавяват неговата радост и скръб, свобода и плен, живот и смърт.

В период на разлагане на държавата виждаме явяването на небесното съчетаване и хармония. Във време на разпад виждаме събитието на Възнесението и укрепването на уповаващите се на Господа...

Откъс от книгата „Απολυτίκιον, Νυν πάντα πεπλήρωται φωτός”, превод: Константин Константинов