Блогът на rezervista :: Мира Дойчинова

Изпращам ти една идея нежност,
и две прегръдки, скрили топлина.
Квартет щурци, свирукащи небрежно,
и много, адски много тишина...
По вятъра ги пращам. Не затваряй
прозореца си нощем и за миг.
Дори и уморено да догаря
от прежни грижи – лунния светлик...
Изпращам ти с въздушната си поща
парче надежда за прекрасен ден.
И сънища в самотните ти нощи,
в които да сънуваш само мен...
И още нещо трябва да добавя –
закрила и късмет в незнаен час:
Изпращам ти любов, за да те пази,
тъй както бих опазила те аз.

Мира Дойчинова - irini

Поетите

Поетите? Те плачат само с думи.
И казват всичко, даже да мълчат.
Поели по самотните си друми,
най-смелия си път ще извървят...
Поетите – те търсят свободата,
затворена зад четири стени.
А в тихите простори на душата им,
светът се преоткрива. И боли.
Поетите... Небето ще усмихнат...
И в няколко безкрайни редове
земята неизменно ще притихне,
а времето умислено ще спре...
Поетите душата си събличат –
от ризата криле ще си направят.
Летят и падат, страдат и обичат,
без сметки, без да съжаляват...
Поетите ли? Те са смело племе.
Деца са те на всеки тежък век.
Понесли непосилното си бреме,
подписвайки се с името Човек.
....................
И винаги са толкова раними –
надскочили идеята за грях.
Поетите... Дано, дано ги има!
Че този свят би онемял без тях...

Мира Дойчинова - irini

Есенно

Понякога, когато съм сама,
тогава всичко е пределно ясно.
Тогава ставам куп от тишина.
И някак даже времето е тясно...
Деля се на прогресии по две –
така се разпокъсвам във безкрайност.
Отново се превръщам във дете,
което си играе на случайности...
Измислям си цвета на есента,
и винаги съм нещо като слънце.
Да бъда птица, просто е съдба.
Отивам си с идея да се върна...
А може би така е най-добре –
да имам две посоки – теб и юг.
Така светът е целият небе.
И няма как да не остана тук.

Мира Дойчинова - irini

Усещане за Есен

Това е точно от онези мигове,
в които имам нужда от щурци.
Нощта е дълга колкото примигване,
и скоро есента ще ме приспи...
Тогава ще се случвам едновременно –
в сърцето ти и някъде далече.
Назаем ми е всяко вдъхновение.
Изплащам го със мигове човечност...
Сърдечните ми удари болят.
Но странно е да беше другояче.
Признавам си, че си измислям свят,
във който до походката ти крача...
По някакви алеи от звезди.
А ти ги угасяваш със мълчание.
И имам страшна нужда от щурци,
които да запълнят тишината ми...
Последното припламване на лятото
с надежда за далечност ме отнесе.
До теб съм. И не съм. А пък душата ми
превърна се в щурец.
И после в есен.

Мира Дойчинова – irini

*****

Не се замислих колко ли ще трябва
в живота да заплащам всеки миг –
за правдата, за виното, за хляба,
за прошка, за предателство, за вик,
за нечии пропуснати очаквания,
за чуждите амбиции за власт.
За нощите, студени и разплакани,
за крадени звезди в незнаен час,
за тихите въздишки по паважа,
за споменът, забравен за добро.
За всеки таен порив да разкажа
кога въобще съм жива и защо...
За всеки мой недоизказан стих.
За сълзите, удавени в дъжда.
Прощавайте. За всичко си платих.
Безплатна ми е само любовта.

Мира Дойчинова - irini

*****

Ако можем да видим отново
този свят със очи на дете,
как ще паднат омразни оковите,
и ще зърнем, че има небе –
там над нас, вероятно високо,
а пък точно на детска ръка
разстояние – с много посоки,
но зовящи във точка една...
Ще преминем през много забрани,
ще прескочим безброй правила,
ще лекуваме своите рани
със търкулната обич-сълза...
Ще прибираме птици в душата си,
ще рисуваме цветни мечти,
и разперили в полет крилата си
през безкрая ще правим следи...
Ако можем да бъдем... любов.
Тъй, по детски. Без капка умора.
Този свят ще е толкова нов,
че за първи път май ще сме хора.

Мира Дойчинова - irini

Петък

Петък не ми е ден като другите.
Още не зная с какво е различен.
Просто днес със усмивка се будя.
И ми писна от седмично тичане...
Понеделник е още далече,
а Четвъртъка вече отмина.
Всички Петъци ставам на вечност,
и така съм си май от години...
Да не кажа и дума голяма,
но се влюбвам основно във Петък.
И за тебе отнася се само.
Ти си все песента на сърцето ми...
И те пея през цялото време.
Вече зная какво е различно.
Нека другите дни да се сменят.
Но пък днес ми е ден за обичане.

Мира Дойчинова - irini

*****

Щом зората се буди полека,
не тревожи ме никакъв път.
Аз си имам едничка пътека –
нека другите в свойта вървят...
Нека всеки за днес отговаря
колко хубав ще бъде денят!
Колко звездни врати ще затваря,
щом надеждите в мрака заспят..
Колко пъти ще плаче сърцето
от предадена с болка мечта?
Колко пъти ще грейне лицето
озарено с щастлива сълза...
Кой ръка ще протегне да сгрее
изтерзана от пътя душа?
Колко пъти и днес ще живее
с чужда радост и чужда тъга...
Колко звездни врати ще отваря -
да дари малко обич в света?
Нека всеки за днес отговаря!...
С моят отговор почва деня.

Мира Дойчинова - irini

*****

Ще си грабна внезапно торбичката,
ще си метна душата на рамо,
до последно – различна от всички,
но еднаква със себе си само –
ще се втурна по мойте си пътища,
дето аз си ги пиша насън...
И надежда за тихо завръщане,
ще ме чака сред сенките вън...
Ще си вържа на възел обувките.
Нямам нужда от тежко палто.
Много дълго живях за преструвките!
Да ги взимам със мен – за какво?
Всички спомени в скрина оставих,
и затворих с усмивка вратата.
Колко време наужким забравях,
че сама си изписвам съдбата...
И такава – с душа и торбичка,
няма как ветрове да ме спрат!
Идвам само да кажа: „Обичам те!”...
А е всъщност най-дългият път.