Вие се кръстихте сравнително скоро. Отрази ли се това на Вашето творчество?

Несъмнено. Християнинът трябва да гледа на света философски и да се опитва да го направи по-хармоничен. Без това е за никъде. Той е човек, чиято добра воля трябва се проявява във всяка постъпка. Той се старае да направи по-хармонично всичко, до което се докосва. И е особено важно, ако той владее такива колосални по сила на въздействието инструменти като изкуството. Още повече, ако това изкуство е киното. Длъжен съм да правя християнско кино и в това е моята мисия като християнин сега.

Каква е задачата на християнското кино?

Християнското кино трябва да лекува душите на хората. В него трябва да има особено отношение към всеки зрител. Не като към потребител. Нужно е, след като са гледали твоя филм, хората да започнат да се прегръщат, да изпитват щастие, сърдечна радост. Радост от пълнотата на битието. Не е ли в това естетическият смисъл от човешкия живот? Трябва да помогнем на човека да се освободи от страховете, за да може той, преживявайки катарзис, да каже: „Животът, изпълнен с трудности, стана по-лек". Ако си християнин и целта на твоето творчество е да направиш човека щастлив, твоят филм като инструмент ще помогне да изпълниш задачата на твоя живот.

Можем ли да делим киното на християнско и нехристиянско? Редно ли е това?

Навярно от време на време в лентата може да бъде разчетен някакъв християнски сюжет. Случва се така, че режисьорът явно засяга някаква църковна тема или препраща зрителя към някоя библейска история. Но проблемът е в друго – много от днешните филми никак не докосват темата за смисъла на човешкото съществуване. Следователно, не могат да бъдат смятани за християнски. С много по-сериозно основание могат да бъдат наречени езически. Днешното кино по-скоро се дели не на християнско и нехристиянско, а на комерсиално и некомерсиално. Съвременната цивилизация – тоест пазар – се нуждае от тези филми, които ще бъдат подети с радост от публиката. При това се смята, че публиката обича развлекателното кино, което по определение никак не докосва важните въпроси на човешкия живот. Все пак, ако лентата се обръща все пак към такива теми, тя се превръща в християнска. По простата причина, че дава повод на хората да се замислят над въпросите „Кой е човекът?" и „Защо живея?". Тези въпроси са същностно християнски.

Излиза, че ако изкуството е „несвоевременно и несъвременно" това е добре?

Разбира се. За мен съвременността е крайно обезценяващ термин.

Защо?

Защото нашият съвременен свят не позволява на режисьорите да утвърждават християнско кино – не позволява да настояваме на жизнеспособността на своя художествен метод. И в резултат ние, в най-добрия случай, виждаме в киното само фрагменти от християнство – някакви намеци, образи, полутонове. И такива фрагменти се случват в работата на режисьора не винаги осъзнато. Всеки ден виждаме по телевизията гибелта на минимум петдесет души и изглежда почти реално това да ни се случи и на улицата. Дори формулирах такава теория, че след като смъртта стана тема на спекулациите в медиите, тя изгуби своето значение. Такава е съвременността и тя моделира съзнанието ни чрез телевизията, и зададената от нея скорост и ритъм на съществуване определят нашите усещания за света. Бетонът под краката стана толкова естествен като тревата преди. Сякаш самият бетон расте. С други думи, съвременният свят ни натрапва чрез себе си свое изкуството и живот. И така се получава, че за християнските въпроси в съвременното кино често дори не става дума.

А трябва ли филмите според Вас направо да са обърнати към темата за Църквата, за Христос?

Тайната, която съдържа в себе си земния живот на Христос, винаги силно привлича вниманието на зрителите. Помните„Страстите Христови", който беше много добър филм. И макар според мен нищо особено и напълно ново да не постигна той, стана необикновено популярен. Това за пореден път доказва, че централните въпроси на християнството действително вълнуват публиката. Този, който отива да гледа такова кино, наистина се замисля над това, което гледа, иначе просто не би дошъл в киносалона.

Необходимо е да разберем, че когато говорим за Църквата, водим разговор за основополагащите моменти на човешкото битие. И тези моменти не са прости. Това са основни екзистенциални въпроси – за вечната Жертва на Христос, за следването след Него, за саможертвата, необходима за да се постигне обожение. Такива проблеми намират отклик в душата на всеки човек. И това означава, че киното трябва да се обръща към тези теми. Изобщо връзката на вярата и киното е определена от самата му природа. Киното е вид изкуство, а изкуството и религиозният начин за познаване на света са доста близки. Затова, когато снимаш кино, опитвайки се да го построиш на сериозна основа, ти така или иначе засягаш въпросите за живота и смъртта, тоест – религиозни въпроси.

Какво влагате в израза „сериозна основа"?

Това е съзнанието, че всеки момент в развитието на човека е нова стъпка от още по-голям път. И това развитие се извършва – да, това е важно, - под „чадъра" на вярата. На религиозния култ са му присъщи всички художествени – визуални и звукови средства, от които сега се ползва киното. Защото изкуството се е раждало в тясна връзка с култа, изкуството и религията са преплетени. И на мен ми се струва, че този факт никак не се е променил от времето на Античността.

Кои режисьори можете да наречете християнски?

Тези, които искат да правят кино за човешката същност, които осъзнават себе си като част от християнската цивилизация и това определя техния творчески интерес. Вземете Андрей Тарковски или Вим Вендерс, който направи ангелите главни герои в своя филм „Небето над Берлин". Тези творци са дълбоко християнски режисьори, не казвам нищо ново с това.

Какво за Вас е най-скъпо в творчеството на Андрей Тарковски?

Кулминацията в творчеството на Тарковски и висшето му постижение за мен без съмнение е „Андрей Рубльов". Този филм, разбира се, е един от най-важните артефакти в световната култура на ХХ век. Защото всички основни въпроси на човешкото съществуване – такива като например за съотношението между идеала и реалния свят, за живота и смъртта, любовта, предателството, слабостта – са дълбоко преплетени в сюжета и цялата тъкан на повествованието. Да си спомним последната сцена: в реалния живот момчето се съкрушава, че баща му не е оставил тайната на особената мед, от която се създават камбаните. Макар че дотогава той е разказвал на всички, че знае тайната на сплавта. Той е лъгал? – Може да се каже и така. Той е пребивавал в идеалния свят на мечтите? – Възможно е. Но и в тази ситуация създава камбана и тя е великолепна.

А момчето плаче – защо?! Защото вижда, че човешкият живот не просто е сложен и труден, не защото е истинско изпитание... Не, истинската човешка кауза, призивът в човешкия живот е в идеята да се опитаме да направим нещо тук, да дадем, да свършим нашето дело. И дори ако грешиш в нещо, ти можеш въпреки това да извършиш нещо велико – да докоснеш своя собствен предел. Всичко това е много важно. Затова „Андрей Рубльов" е най-значителното произведение на киноизкуството от всички, които са ми известни. Голям почитател съм му. Има много прекрасни режисьори, които може би са овладели езика на киното по-добре от Тарковски. Такива за мен са Стенли Кубрик или Федерико Фелини. Но нито в единия, нито в другия не намираме нещо по-фундаментално и по-човечно. Тарковски е бил истински поет. Човешката душа в неговите филми е главният герой...

С други думи, „Андрей Рубльов" за Вас е образец на истинското християнско кино?

Смятам, да! В него се говори направо за християнство. Но, разбира се, присъства темата за изкуството, за съдбата на художника, биография на иконописеца. Не е трудно да направя заключението, че въпросите на европейското изкуство са тясно свързани с християнските въпроси. I www.foma.ru.
 

Интервюто е публикувано със съкращения.

Превод: Дария Захариева