Ивайло Балабанов · 21/04/2014

Вие казвате всички, че снощният дъжд беше бедствие:
изпочупил овошките, изровил ви зарзавата…
Аз казвам, че снощният дъжд беше ангелско шествие -
с ангелско шествие Господ дойде на земята.

Във свещите блъскаше черен космически вятър,
късаше огън от тях и огънят падаше дълго
и пукаха, както под тежък човек, стъпалата
на тази прогнила, забравена Божия стълба.

Към нас – тук във влажното, тъмно мазе на всемира,
Бог слизаше с трясък по стълбата осветена,
а ние вечеряхме с чесън и пиехме бира,
отчаяни, тъмни, проклинахме цяла вселена.

И никой не знаеше как се отваря вратата
и как да излезем от зимника на битието.
Ние търсехме някаква паднала свещ по земята,
а стълбата светеше – бяла и чиста в небето.

Заровени в тъмното, влажно мазе на всемира,
ние бяхме забравили, че стълбата съществува,
че този живот е къс като чаша бира,
но дори богатият няма пари за друга.

Душата ни – клето слугинче, нещастно сираче -
една Пепеляшка в продрана фланелка моряшка,
куцукаше в мрака със златна пантофка и плачеше:
свойта втора пантофка си търсеше Пепеляшка.

Вие казвате: снощният дъжд беше бедствие. Нека.
Аз казвам, че Бог снощи слезе при нас в битието,
за да каже на свойто сираче, че има пътека
и че другата златна пантофка не е във мазето.